Как ще ги стигнем, като и да тичаме срещу тях, пак ни водят с няколко века? Наследниците на някогашните Хабсбурги, сега изявени републиканци, са първи в Европа по качество на живот. Факторите лична безопастност, вътрешна сигурност, ниска безработица, ниско ниво на бедност и неграмотност са само началото на редичката с показатели, които изследват специалистите, занимаващи се с начина на съществуване на различните нации. Какво да говорим за здравословния им начин на живот и продължителността му, за доброто медицинско обслужване и образованието? От толкова много положителни отзиви за всяко австрийско човешко обществено-полезно действие ти се завива главата. И се питаш – е как те могат и то много добре да се справят с живота си, а ние, наследниците на хан Аспарух и баба Тонка не можем? Какво толкова ни отличава от тях, нали и в тяхните вени тече червена кръв, карат ски / ние на Боровец и в Пампорово, те в Кицбюел или Кортина /, пият бира и обичат музиката. Не ми се иска да правя преглед на политико-историческите факти от последните стотина години и да коментирам последиците от тях, но знам, че австийчетата по статистика са по-щастливи от българчетата. Каквото и да значи това. По уравновесени са, по-нахранени и задоволени от игри и забавления. С по-добри учители и естествено удовлетворени родители. От щастливите деца порасват щастливи възрастни и така, колелото се върти и години наред само цветя и рози в рая Австрия.
И Виената им Виена, столица за чудо и приказ. Театри, паметници, музей, замъци и градини.Торти, експозиции, конгреси, магазини, балове и св. Стефан. Малки улички и големи булеварди, метро и места за паркиране, рекреативни алеи и велосипеди. Определят Виена като център на световната конспирацията и тайна дипломация. Средище на умове, високи технологии, богаташи, проспериращи биснесмени и елитни проститутки. Шпиони от класа и необиновенни шофьори на таксита – тук се возиш само на мерцедеси. Необикновенни, защото са точни, прилежни, добронамерени и непонятно честни. Връщат ресто до цент. Да, да. Дори скитниците им са чистички и симпатични. А за кръчмите – да не говорим. Хубава храна, големи порции и пълни халби с бира, усмихнати келнерки и гостилничарски уют. Където и да се обърнеш – от хубаво по хубаво. И хората приветливи, с усмивки, поздравяват с лекота – guten morgen, guten tag. Е, както казва Алеко Константинов, все пари искат, но това е друг въпрос.
Връщайки се към България, още на тяхната аерогара се питам, как ще ги стигнем, тези австрийците? Какво им е по-различното на тях или просто дядо Боже си ги е харесал и е изсипал рога на изобилието на тяхната територия? Или те с много работа, системност, талант, умни управници, добри закони и без мързел дерзаят по житейската си пътечка, години наред. Всяко поколение, докато от количествените натрупвания се е породило това качество на живот. Достойно, европейско, даже световно. Успяха да детронират несменяемите години наред страни-отличници от Скандинавието и Швейцария по този показател и са флагман по вискок стандарт на човешко съществуване.
Отговорих си и защо умни млади българи искат да учат в Австрия, после да живеят и да правят кариера там. Да създават семейства и деца, да преместят корена си в „страната на чудесата“. Завидях благородно и на австрийците, за силата на духа и борбеността им, за желанието им да са първи, за устрема и таланта им да се справят с житейските бариери. И за увереността им, че радостта от живота е в самия живот. Техният и на тези, за които са обществено отговорни. В правото им да са свободни и достойни членове на голямото световно семейство.
За да ги стигнем австрийците не става само с гледане и пътеписи. Става с упорита работа и дисциплина, с добри водачи и желание за просперитет. Може и с копиране на опита им, по-лесно е май. И по-практично и рационално. Със спазване на изпитаните работещи правила. За да се случи тяхното чудо в нашия живот, трябва да се потрудим здраво. Иска ми се и съм готова за това. Знам, че не съм сама и много наши сънародници мислят като мене. Имаме си благородните гени, трябва само благородно да се потрудим за добрия си живот – нашия и на децата ни. Хайде и дано!
