Много се е изписало за кръчмата на бай Пешо, на носа при Шабла, на най-източната ни териториална точка. И има защо – и кръчмата и собственикът й са колоритът на района. Ако си по тези места и не се отбиеш да пиеш една ракийка от смокини или кайсии и да изядеш порция туко-що уловена риба от ръцете на бай Пешо, някак няма да ти върви. Приказката с поостарелия вече морски вълк е сладка и занимателна. Историите му са чисти, неподправени с градска клюка и емоционални неистини. Като него самия – той е ведър белобрад /прости ме за израза/ дядо, който носи годините си с достойнство. Всяка сутрин, когато времето и морето стават за улов на риба, той е там. Нагласява лодката, мрежите, въдиците, всички тъкъми и се впуска в своята рибарска епопея. Борбата му за живот – в морето и на сушата. Рибарят, който цяла България знае и обича, изкарва прехраната си, както го е правил дядо му и дядото на дядо му. А за такива като мене, които са израснали на паветата и морето е само лятна романтика, животът му е по джеклондовски интересен и оставя следи. Обичам го този обикновен мъж, неспиращ се почти денонощно. Защото, ако не е в морето, се бори с живота на сушата. Поддържа малкото кръчме, посреща гостите, гощава ги, разказва отколешни истории и остава в сърцата им. Всеки посетител, който един път е опитал невероятно приготвения хайвер, ял е рибена чорба или пържена черноморска рибка, се е върнал отново. Пак и пак. Така стана и с мене. Преди много лета, един приятел ни заведе в малко очуканото капанче на бай Пешо, за да ни покаже, какво е това истинска и вкусна рибена чорба. Баща ми, беше добър кулинар и много я умееше тая рибена чорба и затова аз с известна предубеденост пробвах бай Пешовия специалитет. Оттогава съм му фен на всичко, що излиза от майсторлъка му . Покрай чорбата, опитах домашната му ракийка, която много си пасва и с рибката, и с рапаните, с всички негови специалитети. Само при него е така вкусна. Аз не съм познавач, дори съм дилетант по ракиите, но тази я препоръчвам. Както и всички рибни ястия, по негови рецепти. Има една приказка бай Пешо „аз жените сменям, вкуса на рибената чорба е все един и същ‘. И е така, всеки следващ път, като опитам от чорбата му, сякаш не е минала цяла една година от часа, в който ме е гостил с нея преди това. Корав човек, българин със собствено мнение по всички въпроси от деня, информиран и устат. Просто бай Пешо. Всеки път ме пита – „ти що не се обади, като ще идваш. Нямам голям улов, можеше и да не намеря какво да те нахраня?“ Но винаги намира и то е невероятно вкусно. Обещавам другия път да му се обадя предварително, но нарочно не го правя. Моментът на срещата с него, на неочакваното съприкосновение с природата му, ме кара да го изненадвам. Да очаквам обикновенните му слова, заради които идвам от другия край на България, да ме погледнат сините му като морето очи и да видя пламъчето на героя в тях. Тази година му казвам, че съм била на фестивала на рекламата в Албена, който се нарича ФАРА. А той ми отговоря, „Фара значи, аме не моя, нали? “ Шеговитата му мисъл се закача с думите ми и ме кара да съм доволна, че го намирам енергичен, жив и здрав. Да върши обикновенните си неща, да е щастлив с това, че прави каквото може и обича. Независимо от времето, животът на другите, популярността му. Той е местната медийна звезда и си го заслужава. Аз само допълвам писаното през годините за него и го обогатявам с моето задоволство от възможността да познавам добрия човек, бай Пешо. Бог и Нептун да го пазят, за да ни е другар и за напред!
