Рио де Жанейро – градът на танца

Преди години дядо ми казваше „Видиш ли Рио и си успяла“. Не мога да го питам за каква успешност става дума, защото той отдавна не ми е събеседник и съветник, за съжаление. Но подчертано успях да издържа почти 15 часов изморителен самолетен полет от София до Рио. Успях да попадна на божествени природни гледки, спираща дъха и каращи сърцето ми да тупти с барабанен ритъм. В унисон с ритъма на ударните инструменти, с които уличните развлекателни музиканти ме посрещнаха в града на самбата и карнавалите. Тъмнокожите бразилски веселяци, незнайно как ме накараха да се чувствам влюбена в нещо, които не е предмет, човек или животно. Не е картина, нито ценна вещ. Не е мисъл от книга. Това е съвкупност от разнородни чувства, които имат едно изражение – влюбеност в Рио. В града, който е жив организъм, мегаполис, смесица от множество хора, вкусове, миризми, сгради, плажове, катедрали, просторни улици с типично латиноамериканско движение на коли, мотори, хора и животни. На екзотични плодове и зеленчуци, на лъчезарни очи и весели лица, на непозна атмосфера, в която след като се потопиш един път, те примамва завинаги да останеш в нейната власт. Успях да стъпя на другото полукълбо на земята и да видя, че хората не висят с главата надолу, както шеговито пише в пътеводителите за Латинска Америка. Успях да разбера, че колкото повече научавам за живота по света, толкова повече харесвам България и си казвам с чисто сърце, че съм благословена да се родя и отрасна тук. Защото красиво е навсякъде по четирите посоки на географската карта, има различни поля, гори и планини, сняг и слънце, водопади и величествени реки, разнолики хора, непознати животни и разстения, екзотични храни, несметни богатства и примамливи чудеса, ритми и душевности, но истинската красота е тук, в родината. У нас е рая, само трябва да си го почистим и подредим. Другото е лесно – Долче вита!

Влизането във федаративна република Бразилия е с виза, която се полага веднага, след слизане от самолета и за туристите е безплатна. Граничните офицери, когато разбраха, че съм българка и имам макар и само по национален показател нещо общо с президентката им, г-жа Дилма Русев направо ме обсипаха с усмивки и топло ме приветстваха с „добре дошла“. Много я обичат тази огнена жена в Бразилия, ценят качествата й на политик и човек и се гордеят, че е повече бразилка, отколкото българка. В Бразилия всички хора са коо, както сами се наричат, т.е. смесеца са от по-няколко етноса и е било нужно да минат поколения, за да се получи хомогенната смес на единната бразилска нация. Предците им са идвали от цял свет и съпвайки на тази земя, са я приели за своя. Завинаги. Дошли са като португалци, французи, италианци, германци, българи или унгарци, поляци или руснаци, а са станали бразилци. По паспорт, призвание и кръв. В държавата почти континент, с три часови зони, с несметни богатства от скъпоценни камъни, диаманти, злато, въглища, нефт и какво ли още не, живеят близо 200 милиона души. Бразилия е петата по територия страна в света. Най-големият град не е Рио де Жанейро, противно на очакванията. Той е мегаполис с 6 милионно население, но по-голям от него е Сао Пауло, където живеят около 12 милиона души. Град Бразилия е столица на федеративната република и е построен в модерен стил специално за административен център в средата на миналия век. Рио де Жанейро означава в превод Януарска река и е открит от португалеца Гашпар де Лемош на 1-ви януари 1502 година. Нарича го Рио де Жанейро / на португалски език „рио“ е река /, тъй като смятал, че това е речно устие, а не залив, както се оказва по-късно.

Видях великия Пеле. Е не на живо, разбира се. Отидох на Маракана, който е най-големия стадион в Латинска Америка. Невероятно спортно съорижение, как благородно им завдях на бразилците! Пред парадния му вход се намират няколко паметни плочи, на които са изписани датите от участията му в звездните футболни мачове още от 1962 година. Усетих духа му на победител, на човека, променил своя свят и света на хората около себе си само с таланта си. Пеле, когото милиони запалянковци приемат за футболен гуру е всъшност едно обикновенно бразилско момче, стигнало върховете на спорта, във всичките му проявления – от обикновен ритнитипковец, до капитан на бразилския национален отбор по фурбол и министър на спорта на Бразилия. Футболът е не само национален спорт в Бразилия, но и начин на живот, верую и религия. Видях младежки селекции на известни бразилски отбори, които свободно и непринудено тренираха на пясъка на плажа Копакабана с тртеньорите си. Сякаш това е тревата на Герена, ама не бе. Популярни футболни величия, лица от световните спортни новини бяха само на метри от мене и демонстрираха футболните си умения. Видях и волейболиски, дългокраки красавици с цветни шорти и шапки също да тренират направо на плажа Копакабана. Може би са същите, които скоро нашите момичета понаказаха леко в спортен двубой. Копакабана е плаж, спортна площадка, място за отдих и почивка на гражданите и гостите на Рио и представлява широка пясъчна ивица, на която ситния пясък е досущ като този на плажа на Златните. Само гледката е към Антлантическия океан, не към Черно море. Райско място, от което можеш да съзерцаваш водата в океана и малките островчета с характерния си причудлив релеф в далечината, намиращи се на колометри един от друг, но създаващи общия план на изгледа от брега към водната шир. Потънах в гледката, която нахълта в тялото ми с бясна скорост и ме завладя. Накара кръвта ми да се надбягва с времето, съзерцавах без да изпитвам необходимост да премигвам. Бях седнала направо на пясъка и не усещах грапавината на ситните му песачинки. Възбудата държеше тялото ми в състояние на върховно блаженство. Трябва да се изпита, думите не ми стигат, за да го предам правилно. Копакабана!

Има още един плаж, които е като близнак на Копакабана и е само на 6 минути пеша от него. Казва се Ипанема. Същият пясък, но тук океана не е така спокоен и има по-големи вълни. Това е идеалното място за сърфистите, които са безброй и като акробати се извиват на шарените си дъски сред вълните. Благородно им завидях, че могат буквално да слязат от апартамента си, който се намира на съседната улица, да си носят екипировката под ръка и само след няколко минути да са впуснали в ролята си на игриви покорители на водните стихии. Плажът Леблон е съвсем в центъра на Рио, а има и още 20-тина по-малки плажа, които опасват града с 75 километрова пясъчна ивица и също са притегателно място за туристите от цял свят. По протежението на плажовете Копакабана, Ипанема и Леблон, откъм пешаходните алеи се намират невероятни барове и ресторанти, някои от които легенди, като Прайиня, Коко Бийч, Маоро, Копакабана, Рио и др. Изпитах неописиемо задоволство, да седя на плетен шезлонг на плажа, краката ми да стъпват в ситния пясък и очите ми да се реят в синьо-зелената вода на океана пред мене, да отпивам от студената кайпириня или от кокосовото мляко, поднесено ми в огромен кокосов орех вместо чаша. А за рибните и морски деликатеси каквото и да кажа, все ще ми се стори недостатъчно.Пъргавите и добре сложени мулати, които играят сервитьори са винаги в комбина с някой малък музикален състав, свирещ завладяващи латино ритми. Времето на Копакабана, Ипанема и Леблон е спряло само на слънчевата страна на живота и колкото и да искаш да не си бохем там, няма как да не ти се получи. Музиката веднага те обзема, започваш да танцуваш, да си тананикаш мелодии и всичко вътре в тебе да се забавлява. А фиестата на плажа завършва чак на сутринта!

В края на плажа Копакабана се намира рибарския кей. Тук акостират обикновенните рибари от Рио с дневния си улов. Много интересно място. Общинските власти са се погрижили да направят специални маси, на които рибарите да предлагат уловената риба за продан. Нещо като рибена борса, направо от ръцете на рибарите. Видях за съжаление, близостта на лукса до недоимъка и бедността. Навсякъде по света, рибарите, които си изкарват прехраната с улов по крайбрежието са едни и същи – неугледни, в скромните си рибаски одежди, около поовехтелите си лодки и мрежи, които винаги имат нужда да бъдат закърпени. Въпреки вида си, те си тананикаха весели мелодии, шляеха се боси, с шапки и цигари без филтър в ръце, горди от добрия завършек на деня и богатия си улов.

Запознах се с Мис Бразилия. Не настоящата разбира се, а красавица, която сега е баба на 6 внука. Времето бе оставило следи по снагата й, но лицето и усмивката й бяха свежи и магнетични, както, когато е била млада. Нейният житейски разказ ме накара да се замисля, колко кратък е пътят ни под слънцето и как трябва да използваме всяка минута пълноценно, за да сме щастливи!

Незнайно защо, въпреки несметните природни богатства, бедността в Бразилия е немалка. Оприличаваната с рая на земята държава има в недрата си залежи от злато, диаманти, мед, уран, желязо, олово, магнезий и др. Добива се ценна дървесина, каучук, кафе, цитрусови плодове, ориз, захарна тръстика, соя, какао, сизал и какво ли още не. Банановите и кокосовите плантации са безчет. И в същото време в Рио се наблюдават красиви и луксозни жилищни комплекси непосредствено до бедняшки гета, наречени фавели. Голямото разделение в начина на живот между хората поражда престъпност, която е особенно разпространена в Рио и големите градове. Говори се, че Бразилия е сред 8-те най-опастни туристически дестинации в света, наравно с ЮАР, Колумбия, Ирак, Сомалия и Афганистан, Борунди и Антарктида. Видях с очите си как по улица :Копакабана“, на всеки ъгъл стояха по 5-ма тежко въоръжени полицай с каски, щитове и пазеха обществения ред. Заговорих се с един от тях, снажно момче с добър английски, когото попитах дали мога да снимам за спомен. Той не ми разреши, за жалост, но ми разказа, как след 18 часа е опастно да се ходи навън, особенно по неосветени улици и извън центъра на града. Банди от невръстни хлапета на по 8-10 години застрашават туристите с парчета стъкло от счупени бутилки и със закани да ги оберат. Думите му ми се сториха страшни, как така деца от глад са принудени да безчинстват. Но скоро видях с очите си, група от 15-тина малки момченца, с погледи на хладнокръвни разбойници да обикалят, без да проявяват агресия, по плажа Копакабана. Дали бяха респектирани от полицията или не им се вилнееше, но не направиха нищо лошо. Само усетих страха на туристите, които замръзваха като статуи, когато групата бе наоколо. Както и бързата реакция на полицаите, които ги обградиха и поведоха далече от погледите на чужденците. Мерките за сигурност в Рио са сериозни, но въпреки това е опастно. Бяха ме предупредили, когато излизам от хотела си без придружител, да съм облечена семпло, без бижута и да нося дребни пари. Управата в хотела ме инструктира задължително да съхранявам паспорта и ценните си вещи в сейф, в стаята ми. Адреналинът нахлваше всеки път в тялото ми, когато излизах навън, но да си призная честно не ме беше страх. По-скоро ми беше интересно и непознато и благодаря на късмета си, че не срещнах опастна ситуация през престоя си в Рио де Жанейро.

За основна емблема на Рио де Жанейро се приема статуята на Исус Изкупителят – Cristo Redentor, издигната на хълма Корковадо. Статуята е висока 38 метра и стои гордо в небето над града. Тежи 1145 тона, а разстоянието между ръцете на Исус е 30 метра. Грандиозна работа, видяла свят през 1931 година и от тогава пази Рио де Жанейто и посетителите му и благославя всеки странник отишъл на другия край на света, за да я види и да почувства магнетизма й. Когато аз се качих там, имаше мъгла и каменния гигант не ми се представи в целия си блясък. Видях го само за секунда, да изплува, поздравявайки ме набързо и отново да потъва в нея. За дълго. На следващия ден вече, когато слънцето обсипваше Рио с лъчите си, можах да го видя от различни точки в града, отдалче, смален, но величествен и превземащ сърцето ми. Завинаги. Всеки християнин и не само, който се изкачи до Корковадо и види каменния Исус Христос има усещането за вечност, за близост до Бога и за спокойствие и висота. При хубаво време работи и най-старата електричка в Бразилия и качва посетителите нагоре с 130 годишни вагончета. Тя е била построена преди монумента на Исус Христос и сама по себе си е атракция и обект на туристически интерес. В подножието на Корковадо видях и маймунка, която притича по шосето, пред колата, която ме возеше. Мина толкова близо, жалко, че не можах да я снимам. Първоначално я помислих за катеричка, защото бе дребна и пухкава, но по вида на опашката разбрах, че това е малка пъргава маймунка. На посетителите във всички природни туристически обекти – паркове, градини, открити места с разтителност в Бразилия се препоръчва да не хранят животните /ако има такива, а то винаги има/ и да не ги пипат. Те са диви и опастни, особенно, когато знаят, че лесно могат да получат храна.

Качих се и на Pão de Açúcar – Захарната топка с двустепенен лифт, от който по време на движението му се вижда целият град Рио. Туристите в кабинката се блъскаха, за да могат да снимат впечатляващите гледки през огромните прозорци. Наричат гранитния коносивиден хълм още и Захарната бучка. Изключително място, което е облагородено и туристите се разхождат из красиви градини, в които има всякакви дървета, разстения, цветя и животни, алеи, отвеждащи до гледки към океана и съседните острови, към Копакабана и яхтеното пристанище, към Рио и многобройните му квартали.
Когато аз бях в Рио де Жанейро се проведе и фестивалът Rock in Rio. Дори пристигнахме по едно и също време с големия Боно на летището „Галеао“ и видях какво е истинско стълпотворение от посрещачи, журналисти и младежи, които скандираха неистово името му. Лудница, в буквалния смисъл на думата. На фестивала бяха поканени музикални величия, като Айрон Мейдън, Металика, Ред хот чили пепърс, Гънс енд роузис, Елтън Джон, Бионсе, Джъстин Тимбърлей и т.н, заради който фенове от цял свят бяха пресекли меридиани и паралели, за да станат част от бразилската Rock фиеста. Млади хора от цяла Латинска Америка, спяха на палатки под мостовете и в градинките, за да са по-близо до идолите си. За всички, които не можеха да гледат на живо концертите, властите в Рио се бяха погрижили да разположат огромни екрани на подходящи места. Много бразилци и туристи от цял свят се забавляваха на открито, въпреки дъжда, които като по поръчка започваше винаги, с началото на концертите. Колко ли бира, която бразилците наричат „шопи“ и кайпириня се е изпила за настроение, не се знае? Но фестивалът си заслужаваше и музиката ме пречисти, наля се в тялото ми и сякаш ми показа, че животът има стойности, когато се отмерват не с дадените ни и познати аршини, а с други. Творчески, духовни, естествени и близки до сърцето.

Успях да пия прочутия чай „мате“ в шикозния хотел „Копакабана Палас“, намиращ се на самия едноименен плаж. Хотелът е институция, в него са отсядали световно известни хора на изкуството, културата, политиката и бизнеса. Раказаха ми, как холивудските величия Елизабет Тейлър и Ричърд Бъртън са преживели изпепеляващи любовни мигове тук. Стените на хотелските стаи пазят тайните на височайшите си гости от 1923 година до наши дни. А чая „мате“ е един необхватен свят, заради историята си, културата на пиенето и превръщането му в световна легенда. Наричат пиещите мате „матедори“, заради общата им страст към това необикновенно питие, което избистря ума, ободрява, подобрява здравословните показатели и те прави щастлив. Смятат го за универсален чистач на грехове, балсам за тялото и душата, стъпката към рая и връзката с невидимото. Това божествено питие ми хареса, ободрява като кафето, но има скрити, дейсващи продължително във времето ефекти, пробвайте го обезателно! Изгледът към плажа „Копакапана“ и антлантичекия океан от хотела „Копакабана Палас“ е неповторим, затова оцених усилията на моите домакини, да ми осигурят достъп до това уникално и наситено с легенди, истории и блаженен вкус на „мате“ място.

Посещението на стекхаус в Рио е равностойно на посещението в ресторант за шкембе чорба у нас за туристите. Родизиото и фейжоадата са основни ястия от традиционната национална кухня, с които ме нагостиха моите домакини. Родизиото го оприличих на „балетът на хапките от месо“, защото оберът в „Amor“, като балетмайстор разнасяше дълги шишове, подобни на тези по нашите фолклорни ресторанти с различни печени на скара мръвки / говеждо, агнешко, свинско или пилешко /. Видеше ли празна чиния, мигновенно с балетна стъпка, слагаше парчета от печено месо и с усмивка питаше хубава ли е храната. Белите му зъби контрастираха на загорялото му лице, а вкусотиите, които сервираше в чинията ми, допълнени с панирани лукчета, боб и салати от бамбук, кокос и авокадо ме плениха завинаги. Фейжоадата се приготвя в черни обли и големи гърнета, направена е от сушено месо, бекон, осолено свинско, ребра и различни видове наденички, свински уши и крачета. Гарнира се с бял ориз, фарова, което е брашно от маниока или с пържени картофи.За бразилците храната е начин да изразят себе си и те често водят семействата си за вечеря извън дома, за да се наслаждават на хубавата си кухня, която е почти толкова темпераментна, колкото са и самите те.

Катедралата „Свети Себастиян от Рио де Жанейро“ Catedral de Sao Sebastiao do Rio de aneirо е издигната в модернистичен стил през 1979 година на мястото на стар храм. Намира се в самия център на Рио и има конусовидна форма. Висока е 96 метра и в нея могат да се съберат 20 000 богомолци. Отвърте е много интересна, с четирите си 64 метрови витражи, които започват от пода и завършват до тавана, където образуват огромен кръст, през който влиза светлина. Отвън катедралата не е привлекателна, заради бетонните елементи по корпуса си, даже на пръв поглед прилича на зала „Фестивална“ по начина си на изграждане. Това лято папа Франциск посети Бразилия и отслужи света литургия в катедралния храм „Свети Себастиян“.

Бразилките са известни със закръглените си форми, с които придават ритъм и колорит на танците си, по време на традиционния карнавал в Рио през месец февруари, всяка година. Мястото, къдете се събират туристите, за да гледат как осемнайсетте официални школи по самба показват карнавалните си костюми и танцуват се нарича Самбодромо, Sambodromo. Представлява дълга 720 метра площадка, на която от двете страни има места за сядане, наредени стъпаловидно и се там побират около 70 000 зрители. Щастливците, които гледат карнавалното шоу от тези платформи, си купуват билетите месеци преди началото му и се гордеят с тях, сякаш са златни.

Адио Рио, до следващия път! Защото веднъж, след като съм била тук, в това райско кътче, срещнала съм се с топлите усмивки на хората, с гонитбата на слънцето, вятъра и дъжда в дневния кръговрат на природата, с луната, която оставя дълга пътека във водата и по нея слизат звезди и можеш да си пожелаеш нещо специално в този момент, с багрите на цветята, с песента на птиците, със синьото на небето, което е като безкраен похлупак над града, с бреговете със златните пясъци, с океана, чиято бурна песен още ечи в ушите ми, с историите за завоеватели, непокорни колониалисти и смели борци за свобода, с легендите за несметни богатства и чудеса, ме привлича да се върна отново. За да поседна пак на пейка в зеления парк около Захарната топка, с изглед към океана и да потъна в сладки мечти за нови бразилски приключения.

Статията е публикувана на 27.10.2013. – http://highviewart.com/articles/colorful/page/2