На Балканите земята, въздуха и хората са от една и съща мая. Ако затвориш очи и се заслушаш в звуците от природата, навсякъде се чувстваш у дома си. Високи планини, покрити с бели шапки от сняг, китни селца и градчета, угар, чакаща посев, лозя, даващи чудесно вино, крави и овце, мили и трудолюбиви хора, сърдечни и усмихнати. Това е специфичната атмосфера, която е характерна за тези места. Слънцето грее само тук така топло и свойски, както никъде другаде по света. Затова хората родени на Балканите, независимо от етнос, религия и кръв, са като братя. Езикът им е близък, очите им са искренни, а сърцата са отворени за братство и приятелство.
В Прищина съм. Попадам на тържествата по случай 5-тата годишнина от Независимостта им. Животът не винаги е бил спокоен и мил с косоварите, но сега всичко е забравено и си стои под камък. Хората са по улиците, пременени и усмихнати за празника си. Гора от веещи се знамена по сградите – косовското, албанското и американското. Радостта от празника е придружена с много полиция и военни, както и чакащи да започне парада модерни военни машини. Пазят свободата си, защото мира е ценен и желан. Мирът е живот и развитие, училища и градеж. Нови пътища и светлина в очите на обикновенните хора. Денят е сив и облаците затискат града, но хората са радостни и с ведрите си лица озаряват празника.
Тръгнах от София с едни очаквания, придобити от репортажите по телевизията и разказите на хора, идвали тук, а всъщност мнението ми с преобърна бързо, още с влизането в малката република. Митничарката, която ни посрещна на границата, бе отзивчива и добронамерена, усмихната и много експедитивна. Все качества, които не са много характерни за професията й. Поне аз не съм ги срещала често по нашите ширини. Пътят, който свързва Република Македония с Република Косово е стария, строен някога, по Титово време. Тесен и много натоварен. По него стават доста инциденти и затова на всеки 10-тина километра има по един полицейски пост, който спира провинилите се и забележете – не санкционира. Само предупреждава и дава указания. И нас ни спряха заради едно дребно нарушение и с усмивка ни помолиха да спазваме правилата за движение. Звучи като приказка, но си бе самата истина. От самото ми влизане в държавата, която е с около 2 мнл. население, видях, че цари една порядъчност и добронамереност. Столицата Прищина е много бързо развиващ се град, в който живеят близо 450 хиляди дущи – албанци, сърби, горяни /с български корен/, турци и роми. Строи се мащабно. Хората, които срещтах по улиците бяха забързани, всеки по свойте си дела, но приветливи и сърдечни. Пред паметника на 42-я щатски президент Уилям Джефърсън Бил Клинтън, който се намира на булевард, носещ неговото име, винаги има поставени свежи цветя, особенно сега, около деня на Независимостта. Водят ме да рагледам пещерата Гадиме – Мраморната пещера, която се намира на някакви си 20-тина километра на юг от град Прищина. Пещерата е открита през 1969 година от местен жител на село Гадиме, община Липиян и е образувана от течаща някога тук подземна река. Входът й се намира в самото село, на метри от мегдана. Влизам в нея по слабо осветени стълби, води ме един възрастен екскурзовод, който ми разказва любопитни факти за произхода на пещерата, преминавам от една зала в друга с араготни образования и мраморни блокове. Неочаквано от тъмнината изплуват осветените фигури на Ромео и Жулиета, Слонската стъпка, Семейството, Картата на Косово. Особенно интересна е Залата на сълзите. Слизаме на 350 м. под повърхността. Температурата е около 10-12 градуса над нулата. Влажно и мокро е, но е много красиво. Попаднам в света на светлосенките и виждам как силата на водата е творила хиляди, може би милиони години, докато изгради красивите фигури, които човешката мисъл е оприличала с различни герои. Излизаме от пещерата през друг вход, който също е в селото. Минаваме покрай селската кафаната на мегдана и решаваме да влизем там. Вътре са насядали млади мъже, които пият кафе и си разказват нещо интересно. Смеят се и лицата им са весели. Когато влизаме, разговорът им замлъква и започват да ни оглеждат с интерес. Не виждам нито една жена да седи с тях. Сядаме и поръчваме кафе и веднага ни питат – еспресо или косовско кафе? Поръчваме разбира се косовско. Така нареченото, косовско кафе е гръцкото в Солун или турското в Истанбул, както и босненското в Сараево или македонското в Охрид. Стана ми забавно, защото една и съща течност носи различно име, отговарящо на местната народностна група, която го пие. Дори количеството захар, която слагат в кафето, за да стане по табиет е навсякъде едно и също. Ето това са Балканите – едно и също, но казано и направено по различни начини. Кафето си струваше, както и раздумката с местните младежи, които бодро продължиха да си шепнат своите си неща, след като си тръгнахме. След разходката, домакините дадоха тържествена вечеря, както си му е реда, с която да отпразнуваме деня на Независимостта. Трапезата бе обилна, приличаща на нашенската, с малки вариации. Постарали са се хората, за празника менюто да е богато и запомнящо се. Събрали сме на масата, гости от различни националности – хървати, македонци, черногорци, боснянци, българи и косовари. Пеем, смеем се и вдигаме чаши с вино за здраве и успех. Говорим си, всеки на своя език и се разбираме помежду си. Уж са различни думите, които използваме, но смисъла им е еднакъв. Звученето също. Хубава балканска реч, цветна и описателна. Топла. Прегръщаме се и се веселим. Музиката, която ни забавлява е балканска, ритмична и близка до душата. На една от песните, сърцата ни не издържат и всички вкупом ставаме, вплитаме ръце и заиграваме хоро. Здраво, дълго и продължително хоро. Стъпките всеки си ги знае – те са едни и същи, не се различават. Просълзяваме се, защото всичко ни е еднакво. Играем и плачем – от радост. Прегръщаме се и пак си казваме, като Балканската земя, кърмилница друга няма. Въздухът, водата и маята, са създали силния балкански дух, устоял на трудности, промени, политически експерименти и природни катаклизми. Но спойката на времето развила този дух в поколения наред и запазила палитрата от гени в едно съединение от различни вяри и етноси. Които се почитат, уважават и вървят заедно, за да продължат балканската си карма и да я предадат на децата си. За единни и модерни Балкани, наследници на старите традиции и гледащи напред, в бъдещето. Вървящи обединени, по един общ европейски път, заедно за добро и просперитет. За живот с еднакви стандарти, без войни и напрежение, без трудности и ограничения.
Текстът е публикуван в НighViewArt на 01.03.2013. – http://highviewart.com/articles/view/707
