Животът е като бързо течаща река, има бързеи, водопади, водовъртежи, ями, поглъщащи всичко от повърхността към дълбините. Има и участъци, в които водата е замряла, не се движи. Животът и реката са неизменно свързани. Реката и водата в нея са първоизточника на живота, храната. Омъгьосаният кръг вода, живот, вода е затворен. Нищо не се смесва с друго, стои си така, както го е замислил Създателят. Само хората са плюса в сюжета, правилно поставен, за да има развитие и усъвършенстване. Напредък.
И хората като водата имат различен ход на собствената си история.
Животът им е бързей или водоскок, понякога замрял воден поток или опасна вдлъбина. Животът – молекулата на времето, тонуса на битието и погледа в утрето. Прогресът на човешкия градеж.
Животът се крепи на хората, на техните съдби, морал, борба за напредък или талант. Хората са толкова различни, колкото живота иска. Различността им ги прави уникални и пъстрата палитра от характери, нрави и светогледи налага сложното им възприемане от света. Хората са живота, живата му, ведра и прогресивна половина. Както и тъмната, влачеща мъгла и болка останала част. Хората живеят заедно в общности, партнират си, събират се и се разделят. Тези срещи и раздели и поводите за тях са обект на моите мисли.
В моя живот често срещам хора, които имат мечти, но не могат да им дадат полет. Мечтите им се реят, като балони, но рано или късно вятъра или някое дете ги пукат. Остават само разкъсани цветни парчета, разхвърляни небрежно по земята. Обхваща те тъга от факта, че тези хора са загубили време да мечтаят, а после сами превръщат мечтите си в безтегловност. Какво ли става с героите от мечтите им? Сигурно преминават в мечтите на други хора, които следват намисленото пред себе си и го осъществяват. Независимо от времето и цената.
Срещам хора, които са забързани, даже прелитащи през деня си. Нямат време да се попитат дори „днес сряда ли е или понеделник”? При тях животът е стремглава лавина, буйна и неукротима. Обсебваща, но разрушителна. Те тичат към гибелта си и го знаят. Кодирали са фатализма в движенията и мислите си, но въпреки всичко се стремят към бедствието и то неудържимо ги привлича с грозния си чар. Неуморимата разруха взема връх над човешката им амбиция и рано или късно най-ценното човешко постижение – животът за тях приключва. Завинаги. Живели са като факли, бързо, буйно. Огрели са пътя – своя и на околните и са загаснали мигновенно. Със страст и небивал копнеж по непознатото и дивото. По дяволската страна от собствения си мир.
Срещам и хора, които са мързеливи и безхаберни. Постоянно недоволни, мрънкащи и немарливи за всичко в живота си. Те не биха дишали дори, ако това би било възможно. Силата на света за тях е слабост, вятъра не гони косите им, а само ги чорли. Сърцето им бие, не за да храни организма им с кръв, а за да им напомня, колко много са му задължени. Трудността за тях е кога ще ги застигне времето на нищото, на непокизма и безмислието. Ужасен живот, без емоции, просто вегетиране. Безотговорност и безличие. Силует без очертания, безлюбие, страх и самота.
Има и едни хора, дето са тръгнали към бъдещето си, но са спрели на малка гара. И не им се тръгва от там. Висят си на празния перон и чакат. Какво, не е ясно? Може би чакат някой или нещо да ги повлече към близкия тунел. Знаят, че в края му има светлина и я лелеят. Тя ги привлича, както пламъка на лагерния огън привлича пеперудите по заник слънце. Готови са да изгорят, но не и да се напрегнат. Правилно и безболезнено не могат да се измъкнат от провинциалната гара. Толкова са спрели за себе си и мислите си тези човеци, колкото влака, който никога няма да тръгне от глухия коловоз!
Срещам хора, дето срещат хора, които също срещат хора. И покрай срещите се развиват, доказват, спират и тръгват още по-бързо. Смеят се, плачат, обичат се и се наслаждават на живота си. Живеят. Хубаво. Грозно, сложно, просто. Живеят и насищат въздуха с житейските си трепети. Бързат към себе си, усъвършенстват се, добиват смелост и пъргавина на ума. Грешат и се коригират, раждат деца и ги водят по хилядолетната житейска пътека, учат ги да пишат и им предават кода на човешкото и живото.
Това са моите хора. Срещам ги, рядко, но ги има. И слава богу! Иначе какво ли щеше да стане със света, ако останалите недоразуменния, дето дишат и вегетират, бързат да умрат или чакат Годо ме обвързваха с начина си на живот. Може би щях да се рея като бяло пухче и да търся щастието и своето житейско място в облаците. Не, моите хора са тука – на замята. Има ги, живи и здрави, пълнокръвни и талантливи. Неспирни, вдъхновени, покорители. На своите, мислени и търсени върхове. Чудаци и борци за трудни успехи, силни и борбени духовно и физически. Аз съм от тях и те са от мене. Просто, но пълно.
