Силата на времето.

Дойде пролетта, свежа и чакана. Тази година повече, отколкото в предишните. Зимата бе много студена, макар и не продължителна. Но истинска, от онези, дето се помнят дълго, заради студа.Толкова здрав, че от спомена за него още ме побиват тръпки.  Един топъл ден си вървях из моята софийска махала. С улички и къщички от едно време, тук там вече с високи единични сгради на мястото на китните някогашни дворчета. Урбанизираща се част от голяма София, която скоро ще стане като другите комплекси, само от сгради, без къщички и градинки.  В една от уличките гледам малко цигане, момченце, 6-7 годишно. Облечено само по ризка и чорапогашник, с очукани обувчици. Слабичко и невздрачно. Беше само на плочника пред една поовехтяла къща, с  порта. От онези, на които собствениците са икономически емигранти в чужбина и са отдали къщата си под наем. Заради кризата, на който може да плаща. И това често са цигански семейства, от далечни кътчета на милата ни Родина. Дошли да търсят поминак в столицата или просто да се отърват от немотията на село. Цигането си играеше само. С предното колело от велосипед и част от кабел. Колелото бе цяло, със спиците, добре запазено, сигурно свалено от туко-що обезкостено откраднато байкче, а кабелът бе около 1 м., бял, електропроводник. Вероятно и той бе със същата съдба. Стана ми интересно. Спрях се и загледах цигането, което с лекота подкарваше колелото пред себе си и видимо се забавляваше. Гласът му ехтеше весело. Кабелът лежеше непосредствено до бордюра на тротоара пред къщата и цялата сюрреалистична картина бе много истинска. Но не за център на столицата на европейската държава. Защото такава картинка аз си спомням от моето социалистическо детство, когато имаше разхвърляни цигански семейства из къщи по града. За да не живеят на едно обособено място като гето и децата им имаха вид, досущ на този, който видях. Споменът се завъртя из съзнанието ми и ми подсказа, че циганите не са мръднали и на йота в начина си на живот за толкова години. И не в НАТО или ЕС, в Междупланетарния съюз да ни приемат, пак ще си влачиме циганския проблем докато света се върти. Не мястото опредеяла стила на живот на циганите, защото София си е София. Тази случка може да се види в който и да е български град. Животът на циганите се определя не само от собственото им поведение. То е отражение на заобикалящите ги правила, норми и порядки. Отражение е и на отношението ни като общество към тях самите. Ако това цигане ходеше на детска градина, то щеше да си играе с други играчки, да учи азбуката и да рисува слънца и море. Вместо това си играе с кабели и откраднати колела.То започва живота си като аутсайдер и остава такъв до края на дните си. Неподготвеността за утрешния ден не е само патент на едно определено  малцинство. За съжаление, това е порочен социален стил на поведение на част от обществото ни. Което генерира невидими капани за бъдещето. За всички нас. Някой трябва да хване това улично цигане за ръка, да го сложи в среда от други деца и да го образова. Да го кара да си играе с играчки, за неговата възраст, да развие способностите му и да го насочи към нови, непознати, но полезни умения и знания. Това цигане сигурно би било доволно, да опознае игрите на връсниците си. Игри, от които се  трупат полезни знания за  бъдещето. Защото играчките правят децата, моделират рефлексите и съзнанието им. Играчките остават мили спомени в детското съзнание и след години.  Каквито са ти били играчките, такъв ставиш и ти. Ако си играл с влакчета или конструктори, ставаш инжинер. Имаш развито мислене и моделираш истинския живот реално, но с натрупания несъзнателно опит от детството. Игрите на малките определят в последствие игрите на големите. А големите игри, образно казано създават нещата от живота. Искаме приличен живот, в мирно общество от напреднали във всяко отношение хора, съжителстващи свободно с различни по етнос, социален статус, религия и мироглед хора. Искаме, но преди това трябва да дадем. Пример и усилия как да станем по-полезни, по-усъвършенствани, по-прозорливи и по-гъвкави. На себе си и на околните. Времето го изисква и ако не се съобразим с времето, времето не ще се съобразява с нас.