Американският президент Джордж Уокър Буш допусна лапсус лингва /lapsus linguae/ още на първото си официално представяне през 2001 година, след като беше избран за президент на САЩ за първи мандат. След тази премиера, той до края на втория си мандат през 2009 година, бе сред най-коментираните световни политици, влезли в историята с гафовете си. Безкрайни лапсуси лингва. Какво толкова ще кажете, на всеки му се случва да се обърка в речта си. Да изрече думи, които хич не е искал да излязът от устата му. Особено пред публика, която очаква да чуе нещо важно и запомнящо се. Нещо съществено и отговорно. Не може да се каже, че г-н Буш младши е политически неопитен и неориентиран, та той е син на президента Буш старши, който седеше в Овалния кабинет в Белия дом, във Вашингтон от 1989 до 1993 година и ръководеше американската нация. Следователно на президентът Буш младши нищо политическо не би му било чуждо и той със сигурност е знаел как и какво става по света и в САЩ. Въпреки това, езикът не слушаше мислите му и той ръсеше словестни бисери, които сега са в учебниците по политология, за да се изучават.
Щом американският президент Буш може да влезе в коловоза с лапсус лингва, какво пречи на българския му колега, президента Росен Плевнелиев да сгафи? Да обърка в поздравителната си реч към официалния си гост, президентът на република Чехия, г-н Вацлав Клаус от къде е дошъл той, от Чехия ли, от Полша ли? И да създаде, макар и за кратко ужас в протокола си. От словесния гаф. Трябва ли президентите да повтарят грешните постъпки на своите колеги? Не. Те не го и правят нарочно. Но така започват да си приличат. Един с друг. Просто това са стечения на обстоятелства, които водят до техните кулизии. Еднакви, повтаряеми, независимо от граници, политически ангажименти и време. Вярно, нашият президент веднага след лапсус лингва-та си се поправи и се извини, но ще остане в историята като сгафил. Документирано е и връщане назад няма. Не че г-н Плевнелиев е искал да обиди колегата си, г-н Клаус, боже опази. Не че протоколът на президента не си е свършил перфектно работата. Не казвам това. Сигурно всичко е добронамерено и правилно. Казвам, че реакциите на президента излъчват несигурност, но и бърз нюх на замазване на сгрешеното. Езикът на тялото му и изразите му го издават. Той е умен и съобразителен. Има възпитание и уважение към високите си гости, но е като първокласник на първия учебен ден. Нашият президент не е наследствен политик, няма силна политическа закалка, дори не е член на политическа партия. Но е президент и е длъжен да показва всички черти и достойнства на такъв. Никакви домашни, служебни или каквито и да е грижи не бива да го обезоръжават да е най-добрия. Той е бащицата, главата на нацията. В него са вперени погледите ни и трябва да е старателен. Да не е един от всички политици, на които лапсус лингва са им като домашно четиво.
