„Можете да бъдете герой, навсякъде!“
Сър Артър Конан Дойл, „Изгубен свят“
Слизам на летище „Бандаранайке“ в Коломбо след дълъг полет, в търсене на моите истории. “Qatar Airways” успешно ме доставя в средата на Индийския океан, на остров Цейлон, където + 3.5 часа е разликата с часовото време от София.
В Шри Ланка се влиза с виза, която се получава по електронен път предварително, преди да започне пътуването и отрицателен ПСР тест.
Наричат Шри Ланка островът на подправките, защото в миналото е бил ценен източник на канела, куркума, черен пипер, къри, бахар, ванилия, чай, кафе и други вкусови възбудители за гастрономическите рецептори на лакомниците по цял свят. Такъв е и сега.
Шри Ланка произвежда и експортира около 12 % от световното количество чай. Зеленият чай е ароматен, пристрастяващ и го препоръчвам за дегустация и редовна употреба. Повдига настроението, влияе благоприятно на самочувствието и е здравословен.
Кралят на местната кухня обаче е ориза – бял, тъмен. Консумира се варен натюр и със зеленчуци, морски дарове или месо, с много подправки, особено с люто къри. В обикновена среда, е обичайно оризът и кърито да се сервират на бананов лист, вместо в чиния.
Вегетарианството е разпространено, остро лютото присъства навсякъде. Харесах „коту роти“ – това са топли питки с приятен вкус, изпечени върху гореща пещ, които се топят в сос от зеленчуци, примесени с цяла гама ароматни подправки.
Традиционно се яде с дясната ръка, с пръсти, докато ястието свърши.
Препоръчвам хранене с прибори, маниерите все пак са визитна картичка на всеки човек.
Шри Ланка е предимно аграрна страна, отглеждат се ориз, царевица, просо, батати, банани, манго, ананаси и т.н., за собствена употреба и за износ.
Капковидната форма на тропическият остров, познат до 1972 година за света като Цейлон, му дава и поетичното име „сълзата на Индия“. Има поверие, че когато се е откъснал от Индия в далечното минало, тя ронела безутешни сълзи за ценната си земна посестрима. Тези сълзи покълнали и станали скъпоценните камъни, които се добиват тук – диаманти, рубини, сапфири, аметисти и други.
Днес остров Шри Ланка се намира само на 32 километра /20 мили/ от най-южната точка на Индийския субконтинент, дели ги пролива Полк, който е плитък и опасен за морска дейност, но от 1988 година ги свързва сухопътният мост „Анай Индира Ганди“, като директна транспортна връзка.
Името Шри Ланка означава „благословена земя“ на синхалски език, един от езиците на острова. Освен него, се говорят и тамилски и английски езици официално.
Синхалците са около 72 % от 22 милионното население на страната и изповядват будизъм, 18 % са тамили и хиндуисти, а останалите етнически групи са мюсюлмани, християни и други.
Шри Ланка е била част от Британската империя, като нейна колония и протекторат до 1948 година, когато получава независимост.
През 1972 година Шри Ланка е обявена за демократична социалистическа република и формата й на управление е полупрезидентска република.
Климатът тук е субекваториален. Целогодишно е сухо, топло и приятно, с температури между 23-28 градуса. Има периоди на валеж, като най-дъждовни са месеците май и ноември по статистика, аз бях през месец декември и усетих мократа гостоприемност на острова. Дъждът се сипе понякога бързо, кратко и напористо, друг път дълго и напоително, носещ аромати на цветя и океан.
Коломбо е най-големият град в Шри Ланка и има поверие, че е кръстен на известният мореплавател и откривател на нови земи, италианецът от Генуа, Христофор Колумб.
От 1982 година административна столицата е Шри Джаяварданапура Коте, която всъщност е част от южните покрайнини на Коломбо. В Коте е разположен новия демократичен социалистически парламент, а в Коломбо – резиденцията на президента на републиката.
Коломбо е най-голямото пристанище в Шри Ланка, има важно стратегическо значение за морските транспортни рути запад-изток. Островът е с хилядолетна история, намира се в Индийския океан, площта му е 65 610 кв.км., има много богато биоразнообразие.
Град Коломбо представлява уникална смесица от култури, етноси, символи, миризми, цветове и звуци. Навсякъде е интересно, има неповторима колаборация от наследена и колониална история, митове, вкусове и идеи, наложени от властвалите тук през годините назад, последователно португалци, холандци и англичани, с местните обичаи, нрави, бит и пъстрота. Връзката между минало и обичайното днес, минава по улиците като свежа и жива, женската народна одежда и преплита климатичните и природни особености, със силата на глобалните амбиции на препускащия 21 век.
Сградата на Световният търговски център на Коломбо е висока е 152 метра, а телевизионната кула, наречена Lotus Tower е с 350 метра височина. Има и две кули близнаци, високи по 40 етажа, които придават на града съвременен облик. Тези здания са в близост до къщи с колониална архитектура на няколко века и показват комбинацията на различни епохи, представи и култури, в сърцето на града.
В Коломбо има интересни места за разглеждане, които обещават скрити истории.
Започвам със знаковия крайбрежен хотел “Galle Face”. Построен преди 158 години, през 1864 година, това е един от най-старите и емблематични хотели в тази част на света. Намира се на Galle Roаd и му се носи славата на аристократично място за срещи на известните и богатите.
Обявен е за „едно от 1000 места по света, които трябва да се видят, преди да поемеш безвъзвратно по пътя към звездите“. Нарича се “Galle”, което на синхалски значи „златен“, а цялото име на хотела в превод е „златно лице“. Затова знатните персони са го предпочитали някога и продължават да харесват сега, неговия уют и бохемска слава.
Легендата разказва, че преди много години, когато Христофор Колумб акостира за първи път с флотилията си на този красив и богат на всичко, което си поиска човек за лесен и щастлив живот остров, слънцето в залез огрявало мангровите му гори. Златните му лъчи блестели ярко и заслепили моряците. Питайки местните, какво е това чудо, те им казали „galle, galle” /злато, злато/. Така думата влязла като синоним на хубаво и бляскаво в речника на колонизаторите, а в последствие и в името на шикозния хотел.
В “Galle Face” има сформиран „клуб на пътешествениците“, който в своеобразна галерия е приютил портретите на известни личности, които са отсядали тук:
Махатма Ганди, Индира Ганди, Юри Гагарин, Джон Рокфелер, Принц Филип – херцог на Единбург, император Хирохито, Ричърд Никсън, Йосиф Брос Тито и Тодор Живков, Сергей Лавров.
Роджър Мур, Елизабет Тейлър, Вивиан Ли, Че Гевара, Стинг, Харисън Форд.
Както и Артър Конан Дойл, Агата Кристи и Марк Твен.
Марк Твен, с рождено име Самюъл Лангхорн Клемънс, казва „винаги казвай истината, така няма да ти се налага да помниш това, което си казал“.
В разказа си „Следване на Екватора, пътешествие по света“, написан през 1897 година, той описва остров Цейлон така: „неописуемо горещо, намираме се на осем градуса от Екватора. Цейлон сега, красиво е. Тропически разкош, що се отнася до характера на зеленината и нейното богатство“.
Роденият през 1859 година в Единбург, Шотландия сър Артър Игнатиас Конан Дойл заслужава специално внимание в моята история. Лекар по професия, той посещава два пъти Коломбо през живота си и отсяда винаги в хотел „Galle Face”, като казва за мястото: „пиша тези редове, на коляно, гледайки дългите вълни на Индийския океан, въртящи се, големи и сиви, под набразденото с навъсени облаци небе, с пометените от дъжда хълмове на Цейлон, в един нюанс по-сиво, рисуващо източния му силует“.
Създателят на Шерлок Холмс силно се интересувал от езотерика и спиритизъм, бил приятел с мистичните за времето си личности и илюзионисти, Хари Худини и Джон Невил Майкелейн, владеещи силата на магическите трикове и моделирането на манипулативно човешко поведение.
В хотел „Galle Face“, сър Дойл се срещнал с местни медиуми, които използвали психичните и мистичните си способности, комбинирайки ги с елементи от местната флора и фауна /мангрови листа и кори от дървото, екзотични цветя и части от животни и риби/ за контакти с невидимото, непознатото, неясното, отвъд чертата на човешките възприятия. Тези преживявания, писателят описва в книгата си „История на спиритуализма“, издадена през 1926 година.
Подозира се, че сър Дойл е бил един от видните тайни шпиони на британската корона.
Свързан е и с България, чрез медицинската сестра Екатерина Кукова от София, с която работи в един лазарет, докато е лекар в Кейптаун, Южна Африка. Контактите им са повече от колегиални и благодарение привързаността й към него и на медицинските й познания и умения, Екатерина спасява живота му, когато той е болен от тиф.
Артър Конан Дойл използва черти от характера и чара на тази силна и красива българка, за описание на някои от героините в романите си.
Наблюдавайки бита и взаимоотношенията на местните хора от остров Цейлон, сър Доил изразява преценката си на изтънчен познавач на човешкото поведение така: „под това славно слънце, под арката на такова небе и с тропическите цветя наоколо, бедността на тези хора е много различна от бедняшкия квартал на Лондон“.
Както и „чаените полета на Цейлон са толкова истински паметник на смелостта, колкото е лъвът на Ватерлоо“.
Посещавам открития ресторант „Verandah“ в “Galle Face” и влизам веднага в клуба на пътешествениците. Тук всеки, отпил чаша освежаваща напитка, коктейл или уиски през годините назад, става член и верен почитател на мястото. Аз се насладих на местната бира „Lion”, която в жегата е като балсам за пресъхналите ми рецептори.
Великите личности, които преди мен са отпочивали удобно в същите канапета /днес реновирани и очакващи новите си герои/, съзерцавали са хода на слънцето и са слушали игривите вълни на Индийския океан, отпуснати, с чаша течни мечти, са увековечени в специално меню, показващо кой гост, с каква напитка е белязал престоя си тук.
Че Гевара например е пил коктейл „Куба либре“, Елизабет Тейлър – коктейл „Бял диаманд“, от водка цитрон, кюрасао, сок от лимон и червена боровинка, Харисън Форд – коктейл „Индиана Джоунс“, съдържащ водка, бейлис, калуа и канела.
Тодор Живков си поръчал джин с тоник, по британски маниер, а Йосиф Брос Тито опитал тъмен ром със сок от лайм.
Храната е традиционна, люта и за мене екзотична, но има и европейска кухня, като например гръцка салата, която е далеч на вид и вкус от оригинала си.
Плажът пред „Galle Face” е доста малък, но гледката на ширналият се безбрежен Индийски океан компенсира този факт. Водата е солена, топла и пълна с тайни послания за красивата и екзотична островна земя.
Продължавайки обиколката си из града, попадам сред многобройна тълпа от хора пред червената джамия „Джами Ал Афтар“, в Коломбо, намираща се сред пъстър и оживен пазар в район „Петах“. За съжаление е затворена за посещение, но отвън виждам интересната й архитектура.
Заради размирици през 2019 година, причинени от тамилски сепаратисти, пред и около религиозни храмове в Шри Ланка има въоръжена до зъби охрана.
Аз също съм съпровождана винаги от местен. В интерес на истината, нашето МВнР дава оценка за опасност 4 на риска за посещение на страната, което означава преустановяване пътуването дотам.
Благодаря на Господ и на загрижеността на домакините ми, не съм имала никаква неприятни срещи и случки и приех Коломбо като спокойно, чисто, цветно и дружелюбно място. Градът е с типичната колониална структура, улиците са прави и без дупки, движението е обратно /английски тип/, преобладават типичните „тук-тук“ и мотопедите, но леките коли и микробусите са основните превозни средства.
Лицата на хората са приветливи, светли, усмихнати, навсякъде ме посрещаха с поздрава „намасте“ /namaste/. Разбира се, имаше разположени на централни места въоръжени служители на реда, които по нищо не показваха, че пазят от близка опасност. Европейците и въобще чужденците са добре и радушно приети.
В разказа си включвам храма Гангарамая /Gangaramaya/, един от най-важните в Коломбо. Това е будистки духовен център за религиозна, културна и образователна дейност, построен в края на 19-ти век, в еклектична смесица от елементи на шриланкска, индийска, тайландска и китайска архитектура.
Обувките си оставям пред храма и продължавам боса, защото всяка педя земя тук е свещена и не може да бъде осквернена с нещо нечисто, особено подметки.
Сърцевина на религиозната обител е вековно смокиново дърво, наречено „Бо“, символизиращо силата на ствола, под който Буда някога получил своето свише просветление. Около мястото винаги има молещи се поклонници. Пред бялата ступа в двора се намира и статуята на Самадхи Буда.
На покрива на един от храмовете в комплекса, стриктно са подредени 81 броя статуи на Буда, които са точно копие на оригиналите им, от храма „Боробудур“ в Централна Ява, Индонезия, където се намира най-големия будистки храм в света. Тази точна имитация е впечатляваща, поразява сетивата с ефекта от сбора на спокойно седящите на платформите си Буди, пазещи храма, времето, което символизират и хората в него, като част от космоса и битието. Те ме омиротвориха с монотонността на величието си и с ефекта от композиция, стил и непозната святост. Пазя дълбоко съкровеното чувство в себе си.
Духовният център има и музей, библиотека, учебна и изследователска част и зала за раздаване на милостиня. Храмът е силно привлекателен с образователните си програми, в които участват над 7000 студенти. Великолепно място за среща, разбиране и приемане на дълбоката същност на будизма.
След кратко търсене из Коломбо, намираме с водача ми, индуиския храм Ню Катиресан Ковилс /New Kathiresan Kovils/, който също е духовен, културен, социален и образователен център. Разположен е в район Петах, срешу католическата църква „Свети Антоний от Падуа“.
Храмът е величествен, с невероятно богата орнаментика и е посветен на бога на войната и победата, Сканда, наричан още Муруган, син на Шива. Наименованието Муруган на индуиски език значи красив.
Малко след входа на комплекса, виждам едра и добре охранена крава /предполага се свещена/, свободно разхождаща се сред хората. Дворът е голям, подреден и навсякъде цари тишина, срещам монаси, погълнати от богоугодните си занимания.
Наближавам храма на Муругах и ахвам. Отвън е украсен красиво, със смесица от каменни скулптури на богове, представящи различни послания. Вътре в храма е скритата перла на религиозния комплекс – неговата основна част. Картината е завладяваща сетивата с мистично очарование. Все едно попадам с хиляди години назад, в съкровищница от богове, познания, ритуали, свещени ритми и песнопения. Близостта с невидимите тайнства, които са на една ръка разстояние е силно интригуваща.
Интериорът на храма ме пренася в друг свят, украсен със статуи на Муруган, на Шива и богинята Първати /баща и майка на Муруган/, както и на другия им син, Ганеша – бог на мъдростта.
Става все по-интересно, чувствам непозната енергия и съм в страхопочитание. Продължавам да обикалям замаяна от видяното, бавно по дългите каменни коридори. Те са прави, широки поне 5 метра и дълги по около 120 метра, образуват четириъгълник, а влизащата светлина е силно приглушена.
Местните разказват, че посещавайки Ню Катиресан Ковилс преди години, холивудската звезда Харисън Форд така харесал обстановката тук и възприел да използва в снимачната си работа декори, наподобяващи средата на този невероятен духовен храм. Кадри от филма „Индиана Джоунс и храмът на обречените“ изплуваха в съзнанието ми и са съвсем идентични с тези, които виждам ясно и мога да последвам величието на божественото неизвестно тук. Сцени от филма наистина са снимани в Шри Ланка през 1983 година.
Усещам, че монасите нямат дружелюбно отношение към русото ми аз, получавам и забрана да снимам в храма. И други чужденци са сугестирани, но не така персонално.
Нелюбезността въобще не ме смущава, напротив, аз винаги мога да снимам под прикритие. И това бе един от онези моменти, на вживяване на терен, в реално време. Да, снимките са ми се получили.
На излизане проверявам и установявам, че няма обявена изрична забрана за снимане в храма.
Започвам да се терзая, с какво предизвиках гнева на местните духовници?
Боса съм /обувките ми останаха в колата/, облеклото и поведението ми са уважителни, вписвах се в правилата за посещение на храм, които са почти поливалентни за всяка друга религия.
Мислих върху случката дни наред и имам подозрения, че екипът, правещ Индиана Джоунс навремето, не са ползвали построен макет на храм, в който да са били снимани кадрите от филма, а направо са работили в някое реално религиозно място, като това. И са разгневили здраво местните свещеници, които все още нямат доверие на чуждите в храма си.
Наложената ми забрана сочи, че съществува вероятност предположението ми да е вярно. Имало ли е разрез с етичните правила, заради силата на славата и парите, от страна на Стивън Спилбърг, Джордж Лукас и другите замесени в този филмов хит? Било ли е така и защо са го допуснали?
Тези съждения са без смислен отговор и оправдават донякъде нетолерантността на индуиските свещеници към чужденците.
Всяка година, храмът организира в средата на лятото етно фестивал, наречен Hindu Vel, който е място на срещи на индуиските поклонници в района.
В католическият храм „свети Антоний от Падуа“ в Коломбо също се изисква да се ходи бос, въпреки, че в християнската религия няма такова правило за храмово поведение.
Светата обител влезе в международните новини през 2019 година, когато на Великден, сепаратисти убиха по време на тържествена служба 93- ма местни и чуждестранни поклонници.
Храмът първоначално е съществувал като малък параклис по време на холандският период на острова, в последствие е превърнат в католическа църква, носеща името на свещеника Антонио от Падуа, който е и погребан в двора й.
„Свети Антоний“ е свързан с майка Тереза, отдала се безкористно да спасява бедните, отхвърлените и болните. Родена е през 1910 година в град Скопие, с албанското име Анеза Гонджа Бояджуи, тя става основателка на ордена „Мисионери на милосърдието“, известен с мисионерската и благотворителна дейност в Югоизточна Азия – Индия, Шри Ланка. Обявена е за блажена от папа Йоан Павел II, през 2003 година и за светица от папа Франциск, през 2016 година.
Майка Тереза е носител на Нобелова награда за мир през 1979 година, а в Коломбо има улица, кръстена на нея.
Правя вечерно посещение на плажа Негомбо. Пясъкът е много ситен, мек на допир, а Индийският океан се слива с небето и сумракът романтично допълва шума на леките вълни. Красиво е. Има много рибни ресторанти, подредени в редици, картината напомня курорта Златни пясъци, но отпреди 50 години. Влизаме в един, тип Балкантурист и келнерът, обслужващ моята маса, ме заговаря веднага на руски език, като пита „ти, русата, от Москва ли си“? Последва весел смях сред цялата наша компания и се оказа, че мястото е посещавано от руски групи с туристи, които в повечето случаи са руси и много бели. Заради тях се пият коктейли с водка и местни плодове, а казват, че пържената прясна риба тук е фантастична на вкус.
Тръгвам си с неохота от Коломбо. Шофьорът Мак, който през цялото ми пребиваване бе моя сянка, гид и водач, е вече мой приятел. Времето, което прекарвахме почти денонощно заедно, аз свикнах с неговия тънък хумор, запознах се със семейството му, казах на съпругата му, че е щастливка да има такъв ведър, умен и добър мъж до себе си. Усмивката му е истинска, както и сърдечността.
Изпращайки ме за нощен полет, за да се прибера в България, той още повече ме докосна мило. Слизайки от колата, виждам, че е карал напълно бос, а разстоянието от град Коломбо до международното летище „Бандаранайке“ е 35 километра.
Питам го, защо е бос, а той ми каза, че за да не закъснеем за полета, си казал наум, „ако кара така, ще успеем, да сме навреме“.
Колкото и хората да са различни, да живеят от двете половини на Екватора, имат ли уважение един към друг, те превръщат света в едно благородно цяло.
Времето и програмата ми в Шри Ланка позволиха да се запозная само с малка част от местната история и култура. Искрено се надявам да се върна пак, за още впечатления за островното слънце, красивата природа и добрите хора тук.
Текстът е публикуван на 12.01.2022. в https://highviewart.com
