Кемниц, Германия – градът, в който Карл Маркс никога не е стъпвал, но дълго време носеше името му.

Срещата с нови хора, непознати места и интересни забележителности винаги ме зарежда градивно, живея със спомените за тях и дълго след това прехвърлям в мислите си изминалото време, в което съм била „човек на път“. Преминах през почти цяла Европа за да стигна до немска Саксония, част от ФРГ. Град Кемниц. Видях свят, изграден от постигнатите мечти на хората там, материализирани им творчески и инжинерни мисли и многото работа, която е превърнала района в хубаво място за живот, развитие и надграждане на история, култура и общество.
Чувала бях, че немците са прозаично пестеливи и пресметливи хора в живота си, но никога не го бях приемала насериозно, за чиста разменна монета. А само като коментар от хора, пътували или живяли по немско и които имат своите специфични пристрастия. Докато не го видях със собсатвените си очи. Хаосът на пилеенето не ми е присърце и приемам умерената пестеливост. Уважавам също нееднаквостта и свободата на житейския мироглед. Понякога различията между хора, нрави и обстоятелства си заслужават да бъдат усетени и коментирани. Информативно, без никакви паралели. В саксонски Кемниц нещеш ли попаднах на онези хора и ситуации, които много ми напомниха за разказите на моите близки, впуснали се по-обстойно в дебрите и особеностите на необятните немска душа и бит. Това, което видях си струваше, повярвайте, защото човек се учи с гледане и опит, особенно когато се потопи в извора на нещата. Срещнах хора, които цепят стотинката на три, не на две, както казват по габровско. Бих допълнила, че нашите габровци, световно известни циции, могат да носят чантите на кемницчани и да взимат уроци по пестеливост от тях. Дали защото жителите на Кемниц са наследили от социалистическо време определени навици или просто въздуха, който витае в района е такъв, незнам. Рабрах, че света се върти и едни и същи неща ги има, без значение на време, място, природа и манталитет. Запознах се с кемницчани, които са близки, дори еднакви с нашите габровци, въпреки отдалечеността си във времето и пространството. Отношението им към спестовността ги събира и отличава. Струва да се направи една интернационална среща между жители от двата града / Кемниц и Габрово /, за обмяна на опит. Защото 5 евро са си 5 евро по немско, а по нашенски – 5 лева са си 5 лева. И ако не ги похарчиш за щяло и нещяло, са си твои, до следващото действие – доброволно или наложено от обстоятелства или хора. Това разбрах и усвоих от кемницчани, които наричат още „озита“, заради това, че са живели в ГДР преди 1989 година и защото местоположението им налага този израз / Ost Deutschland/. Видях ги още и като много спокойни, уверени и добри хора, които харесах и запомних, с всичките им черти и нрави. И пестеливостта им, по-близка до практична скръндзавост, отколкото до спестовност.
Град Кемниц е новото старо име на град КарлМарксщат /Karl-Marx-Stadt/, бивша ГДР. Преди обединението на двете Германии, градът носи името на Кашел Мордохай, познат като Карл Маркс, цели тридесет и седем години, от 1953 до 1990. Говори се, че той никога в живота си не е стъпвал в тази саксонска земя, но това едва ли е имало значение за някогашните социалистически кръстници на града, които са увековечили световния теоритик на комунизма с подобаващ 40 тонен паметник в центъра на града. Иначе думата „кемниц“ има славянски произход и означава камък, заради каменните залежите наблизо. Гордостта на някогашната ГДР – град КарлМарксщат е стар немски град с интересна 800 годишна история и битност. Преминал през дербите на своето политическо, индустриално, културно, архитектурно и социално развитие, днешния Кемниц е саксонския Перник, казано с лека усмивка. Заради заводите, влаковете с тракащите релси, работническите квартали, старите фабрични сдания, превърнати сега в обновени и модерни офис пространства, близостта му до столицата Берлин, както и наричането на местните с прозвището „металните“, което наподобява шеговитите нашенски народни изрази за перничани и направената аналогия с града им. Иначе града е наистина световен производствен център, а гиганти като „ Сименс“ и „Фолксваген“ са перлите в индустриалната му корона.
Градското гъмжило на Кемниц е част от живота на хората там. Град като град, със студенти, улици, колоездачи, стари сгради с цветя по терасите и малки площадчета с калдаръми, които помнят разни истории на по няколко века, бирарии с големи халби вкусна течност и сочни вюрсчета, културни паметници, градския фонтан, който е забележителност сам по себе си, нови търговски центрове и офиси, тихи паркове, модерни трамваи и бързащи, всеки по своя път граждани.
Около Кемниц има няколко секващи дъха замъци, но аз ще ви разкажа само за „Водния замък“ – Wasserschloss Klaffenbach. , заради сватбите. Замъкът е на четири етажа и представлява много интересна сграда с уникален покрив, заобиколена от езеро, в което си плуват на воля стадо дружелюбни немски патици,подредени и тихи. В пространството около замъка се намира прекрасен парк, голф игрище, няколко класни ресторанта с удивителни храна и напитки. Гастономическото ми его се наслади на неземни вкусове, дай боже всеки му! Мястото е заобиколено от река Вюршниц, която придава спокойствие на цялото пространство. Зеленината на парка те кара да се отпуснеш и да забравиш за градската надпревара и глъчка.Тук времето е спряло някъде в Средновековието и имаш очакването, че всеки момент от входната врата на замъка ще се покажат типажи от 16 или 17 век, които ще те пренесат в приказния свят на отминалото непознато. Историята на замъка е интересна – построен е през 16-ти век от богатия земевладелец Wolff Hünerkopf, който не е бил аристократ. В ония времена замъци са имали само избраните, в чиити вени е течала синя кръв. Но Волф преобърнал статуквото с пари и възможности. От тогава до 40-те години на 20-ти век, замъкът попада във владение на различни собственици, които изграждат днешния му облик и остават след себе си следи по комплекса и парка. По време на Втората световна война е бил повреден, а през социализма е използван като общежитие за девойки и е неглижиран като сграда с висока архитектурно-историческа стойност. В последствие, след обединението на Германия е реновиран и сега грее в целия си блясък. В момента се използва като културно средище и е лелеен обект за осъществяване на венчалните желанията на младите дами и господа от околността и цяла Германия. Носи се поверие, че който сключи брак в замъка остава цял живот влюбен и щастлив. Затова има наплив на новобрачни и казват още, че венчаните тука двойки не развалят брачните си клетви никога и остават завинаги заедно.
Имах шанса да се наследя и на една невероятна изложба, подредена във „Водния замък“, в чест на гения Джон Ленън. С рисунки и литографии, създадени от неговата ръка. И вещи от живота му – китари, дрехи, семейната му спалня с Йоко, любими предмети, награди. Открих скритата творческа страна на легендарния Джон, който освен музикант е бил и художник. Познавах го като член на “Beatles”, политически провокатор, лирик, хипи и любящ баща и съпруг, приятел, критик и творец. Като създател на картини – не. Той е онова ливърпулско момче с брада и малки кръгли очила, което остана в историята с желанието си да промени света, като бе започнал промяната от себе си. В една изложбена витрина бяха поставени легендарните му очила, които съпругата му Йоко Оно бе дала, за да могат милионите му почитатели да видят. Обичам тези очила, за мене те са израз на свободомислието. Те са Джон. Със сини стъкла, финни и изящни, стоящи там, сякаш той всеки момент ще ги вземе и ще си ги сложи. Не би. Но послушах песните му, които леко се носеха, идващи като фон, някъде зад дебелите замъчни стени и придаваха на това място особен чар. Гледах стиховете му, текстовете за песни, писмата, спомените от живота му и си го представях днес – същия уникат, архитект на промяната и вечен бунтар. Просто Джон Уинстън Оно Ленън, който ми помогна да намера това в себе си, което той бе открил преди мене и чрез песните си ми го поднесе наготово. Както и на милиони други негови фенове, които с музиката му промениха светоусещането си и се преоткриха. Джон от „Beatles, но без тях. Сам и голям, колкото са големи душата и сърцето му. Мир на праха му. Картините му са същите като него – леки и лирични, но изразители на бита и културата на неговото време
Почувствах чудотостта на „Водният замък“ силно в мене. С историята му, с културната му битност днес, с природата около него. Със стожерското му стоене, изграден някога да бъде бранител на сигурността, днес го открих като извор на спокойствие, на културни и гастронимически наслади, средище на местни занаяти – ръчно правене на стъкло и порцелан. На щастливите женихи, които се оглеждаха в езерото му, сякаш са приказни герои.
Времето, прекарано по стъпките на саксонската история премина сладко, незабравимо и бързо отлетя. С удоволствие ви казвам някой ден, ако имате път натам, вижте това невероятно място със собствените си очи и се опиянете като мене.