Отивам на профилактичен преглед. В столично ДКЦ. Софрите около празниците за края на старата и началото на новата година ме подтикват към тази стъпка. Здравната каса ми плаща прегледа, за който аз предварително съм си дала дана доброволно, по правилата.
Личната лекарка ми е приятелка, казва, че няма направления. Няма и сестра, която да й пише тези направления. Прегледът свърши, защото пред кабинета чакат клети пенсионери с книжки за лекарства и моята JP има за мене само 2 минути. Толкова за деня.
Отивам на другия ден, сестрата минала и ми написала направление. Едно, в което пише друго, не това, за което искам да съм в допир с медицинските власти.
На третия ден отивам в реномирана болница, за консултация със специалист. Той се оказва състудент на свекър ми и добър диагностик. С три думи се разбираме. Но и той няма сестра, която да опише визитата ми в отчетен документ, който трябва да върна на моето JP. Не ме пита също, защо в направлението пише една диагноза, а аз искам консултация за нещо съвсем друго. Така се правело, това се оказа ежедневна практика.
Докторът, който е на 82 години ме пита, като пиша статии, мога ли да си попълня сама медицинските документи на компютъра. Защото не се справя бързо с техниката. Виждам, че е допотопна. Нямам избор. Сядам на компютъра и под вещия му диктат, сама си попълвам графите с медицински данни. Програмата ме информира, след като си вкарвам индитификациония личен номер, че преди 28 дни съм била при него на преглед. Аз отричам и той ми казва, че така се прави. Нали системата трябва да се храни. И това става, като се правят разни шашми. Питам как така и той ми казва, да, това е положението. Довършвам си амбулаторния лист и го принтирам на допотопния и едва работещ принтер.
Докторът ме пита доволна ли съм и след като приключваме с медицинските съвети, се отдаваме на дружески разговор. Той ми разказва за сина си, който е лекар и живее отдавна в Маями. Гледам снимки и коментираме живота, медицината и бъдещето на страната ни.
Докторът няма нужда да работи, осигурен е, съпругата му почина, сина му е в странство, а той служи като войн на съвременната българска разнебитена медицина. Има три специалности, бил е и директор на болница и в експертизата си е уникален. Само с един поглед преценява ситуацията и е вещ диагностик. Но е на 82, с бяла коса, бавен и съвсем остарял. Но ако не работи той, няма кой. Това е положението.
Излизам от кабинета. Доволна съм, че съм се видяла със светилото. Разбрали сме се, че след няколко дни, ще мина да го взема, за да излезем на кафе. Казва ми, на изпроводяк да побързам, че не се знае….
Боже Господи, в 21 век ли сме? Какво стана с моята хубава страна? Нещо се бъгна и трайно става зле. Не, става направо гадно.
Чудя се, аз с какво съм допринесла за това, гадното? Живея си скромно, копам си всеки ден лехата, чувствам се съвременна и бяла. Създавам, напредвам и смятам, че всички около мене са така. Но явно светът се развива с друг цвят. Четката на художника, рисуващ днешната българска картина не е в моята цветова гама на светоглед и морал. Старец да работи като войн, защото знае, че без него няма кой. Няма лекари, няма сестри, няма пари, няма техника. Все едно гледам филм за Африка. Медицинската система ни лъже и се знае, че е така. Ужасена съм!
Лекарите и сестрите / тези, дето са останали у нас / не могат да се справят с кривата действителност сами. Трябва им помощ. Да работят нормално и да са в помощ на нуждаещите се. Представям си, какво би направила една пенсионерка, която е за преглед и иска да получи добро медицински обслужване? Как ще си напише сама документите? А рецептата?
Параграф 22 за всичко и всички!
Хубавото в ситуацията е, че няма страшно! Всички ще се оправи! Оптимизъм му е майката! И бащата!
Не ми се мисли…
Иначе, кой ще ушие байряка?
Здравната ни система е на системи.
